Внезапно той се спря и хвърли седлото на земята. Люси подскочи от изненада, когато непознатият се запъти с тежки стъпки към нея. Ризата му се ветрееше свободно, коремът над потъмнялата сребърна катарама на колана беше плосък и твърд като канара, а кожата лъщеше от пот. Люси поруменя, когато осъзна какво беше привлякло вниманието й. Той се спря рязко.

— Не ме изкушавай!

— Моля!

— Трябва да съм полудял!

— Ще ни помогнете ли?

— Както казах, сигурно съм полудял.

— Благодаря ви.

— Не ми благодари, защото всъщност съм изтъкан от злина. Разбра ли?

Люси го изгледа неразбиращо. Защо беше толкова разгневен и толкова неприязнено настроен към нея? Та той дори не я познаваше.

— Не ме гледай с тези невинни сини очи, принцесо — обади се той. — Не го правя заради теб, а за себе си.

— Каква съм глупачка наистина! — каза Люси. — Колко искате?

Той се разсмя, докато събличаше ризата си.

— Не ти искам парите — отвърна непознатият и плъзна поглед отвъд нея.

Люси вирна още по-високо глава. Вътрешно беше разтърсена. Погледът му беше зъл, в него се долавяше нещо парещо и непознато. Тя реши, че го ненавижда. Ужасен грубиян, истинска отрепка. Ако не се нуждаеше от помощта му…

— Не разбирам. Ако не искате пари…

Той захвърли ризата върху капака на колата и се извърна.

— Щях да оправя счупената ос веднага, ако ме беше взела.

Люси се загледа в лъскавия и масивен торс и мощните мускулести ръце. Температурата й се покачи още повече. Никога преди не беше виждала полугол мъж. Знаеше, че не трябва да гледа. Този път невъзпитано постъпваше тя.