Той нито се спря, нито забави крачка. Продължаваше да се отдалечава, сякаш думите й не го засягаха. Люси остана шокирана. Никой досега не я бе пренебрегвал така. В прилив на решителност тя повдигна полите си и се запрепъва след него.

— Спрете! Господине! Сър!

Обръщението й го закова на място. Той се извърна, издаде напред якото си бедро, подпря седлото върху него и зачака.

Люси се поспря, все още на значително разстояние от непознатия. Лицето му оставаше безизразно. Начинът, по който се държеше, беше така арогантен… Тя се намръщи и пристъпи към него толкова, колкото да не й се налага да вика, но остави достатъчно разстояние помежду им, за да му се изплъзне, ако се наложеше.

— Извинете — вкара тя в ход ослепителната си усмивка, без да получи очаквания резултат, — мислите ли, че можете да ни помогнете?

Мъжът я загледа втренчено. Люси си почувства неловко, когато не последва отговор, и сериозно се усъмни дали трябваше да се обръща за помощ към този бездомник. Погледът му я жигосваше като дамга и я накара да се размърда неспокойно. В радиус от няколко мили наоколо нямаше жива душа и Люси не можеше да не си даде сметка, че беше застанала сама срещу този мъж сред безбрежната тексаска пустиня, ширнала се до безкрая. Ситуацията изглеждаше смущаващо интимна. Те се нуждаеха от помощта му. Люси пое въздух и отново вкара в действие чаровната усмивка — средство спрямо мъжете, което никога не я бе подвеждало.

— Както можете сам да се убедите, колата ни се строши. Не можем да я зарежем заради всичкия багаж в нея, а нямам ни най-малка представа какво да правя. — Тя му хвърли умоляващ, безпомощен поглед. — Разбирате ли нещо от коли, сър?